ЛУДОСТ НЯКАКВА
Възможно ли е ,
в края на двадесети век ,
да си неотлъчно в главата ми ?
На работа съм с теб .
Чертая ,ти ми водиш ръката .
Смятам с теб , ти ме поправяш -
когато греша .
В къщи готвя , ти си с мен .
Пера и чистя , разговарям с теб .
Чета ли книга , заедно я четем .
Говорим за това , което пише там .
Лягам си , главата ми
пълна с мисли за теб .
В съня си не те виждам ,
Но те чувствам до мен .
Събуждам се с теб,
гримирам се с теб .
Тръгвам на работа
и се връщам с теб .
Лудост някаква !
Близо до теб ,всичко изчезва .
Заравям го толкова дълбоко ,
че нищо не мога да намеря сама ,
докато някой ден не изплава
само от дълбините ,
нечакано и незвано .
Защо ?
