ПОПИТАХ
Попитах пейката във парка ,
таяща в себе си нощта ,
чия любов си спомня ярко ,
тя ми отговори – вашата .
Попитах Дунава – нашия ,
чии слова най-нежни са били ,
той отвърна тихо-вашите ,
за вас аз диплех моите вълни .
Попитах Марциана - легендарната ,
чия любов признава вечността ,
тя отвърна вашата
и скри се в извора на любовта .
Понякога във нощи трескави ,
когато пари моето чело ,
виждам те - незаздравяла рана
или птица с пречупено крило .
Не извървяхме пътя
дето го чертахме ,
съдбата друго ни определи ,
остави ни наблизо ,
но ни раздели .
Приехме го безропотно ,
не ровим пепелта .
Защо ли са ни само въглени ,
като погребахме вулкан ?
